Тенденциите в българската хранителна индустрия са негативни. Решението на проблема се крие в зоната между лес фер и държавната команда. От Димитър Събев

Въпросът за храните излиза извън сферата на икономиката и бизнеса. Той е по-широк дори от базови проблеми като бедност, национална сигурност и изхранване на населението. Храните са нещо повече от материя: те са елемент от човешката психика, активен на  дълбочинно ниво. За съжаление, нещо се пречупи в българина през последните десетилетия.

Въпреки традициите в производството и износа на качествени храни, отношението към храната днес в България е загубено

Пример за това е специфичната национална реакция към заплахите на глобализацията. TTIP – сега преустановено, но доскоро агресивно рекламирано споразумение за свободна търговия между Европейския съюз и САЩ, срещна опасения от двете страни на океана. Активистите в България също надигнаха глас с въпроси за работните места, за цените, за индустрията. Други бяха страховете в Европа. Испанците запитаха: какво ще направи свободната търговия на нашите вина? Италианците се вълнуваха за своето прошуто, французите за сирената си.

Очевидно е, че България разполага с добри предпоставки да увеличи ролята си на световния хранителен пазар. Как може да се оползотвори този потенциал? Не е особено разумно да се чакат „невидими ръце“ - нито държавни, нито свободно-пазарни. По целия свят успех носят алтернативните решения, основани на сътрудничество на местно равнище.

Класическата икономика за храните

Като начало е важно да се знае, че Адам Смит, прочутият автор на метафората за невидимата ръка, предлага и друга концепция, която може да се нарече „пирамида на богатството“. За да върви една страна към богатство, тя трябва да оползотворява това, което й дава природата. Примерно, ако има плодородни почви, да се погрижи за култивацията им. Ако има много реки, да развива напояване, мелници и речен транспорт. Ако има качествени работници, да насърчава различните занаяти, преработващи местните суровини.

Посланието на Смит е, че държавата не може да е богата, ако прескочи долното стъпало на пирамидата: селското стопанство и храните. Чак като оползотвори географските си ресурси, може да се концентрира върху производство и търговия с готови изделия. „Реколтите и подобренията в селата са нещо насъщно, те по необходимост предхождат нарастването на града, който култивира богатствата и лукса“. („Богатството на народите“, кн. III, гл. 1).   

Тази идея, всъщност много по-стара от класическата икономика, е осъществена във всички държави, които днес се радват на богатство. Преди да станат промишлени сили, търговски империи, финансови центрове или законодатели на модата, успешните страни се грижат за пълното осъществяване на своя природен потенциал. Пример в това отношение е Исландия: леденият остров печели не само от улов на риба, но и от големи стада овце с отлични месо и вълна, а геотермалните извори топлят парници, където се произвеждат банани за износ. 

Друг ключов момент за храните е изразен с гениална лаконичност отново от Адам Смит: Добре нахраненият работник е по-производителен. На сегашен език това звучи така: добрата храна е икономическо конкурентно предимство. Алфред Маршал, бащата на съвременния икономикс, в края на XIX век обобщава, че най-голямото богатство на една нация са нейните физически и морално здрави работници. Доброто хранене на тези работници и почивката им в зелена среда следва да е приоритет на държавното управление. 

Третият стълб е преработката. Англия става богата, защото внася евтино зърно и изнася по-скъп текстил.

Който преработва – печели, който продава суровини, губи. Какво губи? „Добавената стойност“ е повече от теоретично понятие и се изразява както в пари, така и в работни места.

А работните места са хора, които ще учат в специализирани училища и университети, за да могат да боравят с машини. Хора с професия, които ще имат по-високи от средните доходи и ще правят семейства. Който продава суровини, независимо какви, в дългосрочен период губи бъдещето на нацията.

Шампионът e зърното

Началата на икономиката може да звучат банално, но ситуацията в България говори, че припомнянето им не е излишно. На долните графики е показана статистика за външната ни търговия с някои категории хранителни продукти за последните 20 години. Данните са събрани от UNCTAD, комисията за търговия и развитие на ООН. Да разгледаме търговията с плодове. През 1990-те изнасяме приблизително толкова плодове, колкото внасяме. След 2007 г. в България годишно се внасят плодове за 80 млн. долара повече, отколкото се изнасят. 

Възможно е българите вече да предпочитат банани пред родни ябълки и круши, но при зеленчуците е малко вероятно изведнъж да сме се пристрастили към перуанското рокото. Българската земя е в състояние да произведе почти всички зеленчуци, които се търсят на пазара. Дълги години печелим от износа им, но след 2007 г. нещата се обръщат. През последните години търговският дефицит при зеленчуците е над 50 млн. долара годишно.

Бизнесът при месото и млякото е по-голям, отколкото при плодовете и зеленчуците, но тенденцията е същата. До 2005 г. външната търговия с мляко и млечни продукти носи нетен приход на България, макар и скромен. След това се формира дефицит, като специално при млякото вносът в последните години е за над 200 млн. долара, което е с 80 млн. повече от износа. А при месото, след 2008 г. вносът надхвърля износа с 200-300 млн. долара годишно.

Да спрем за момент. Половин милиард лева ежегодно плаща българската икономика, защото не може да произведе месото, което българите искат да изядат. Някакъв внос е неизбежен, все пак пазарът търси разнообразие, но в този случай разминаването е драматично. В някои години, например 2011 и 2012 г., вносът на месо надхвърля 500 млн. долара. На гребена на кризата, вместо да използва потенциала на този традиционен отрасъл, за да създава богатство и работни места, българската икономика е подарила в чужбина бизнес за един милиард лева.

Да не бъдем черногледи, при консервната промишленост балансът във външната търговия се запазва положителен. Но и тук тенденциите са негативни: през 1995 г. излишъкът е за 75 млн. долара, а през 2015 г. само 33 млн. долара. 

Ако кажем: „Внасяме храни, но изнасяме зърно“, ще сме съвсем прави. Износът от България общо на зърнени и технически култури е за 2-2.5 млрд. долара годишно. Статистическият тренд говори, че ако не променим нещо решително, ще останем в своя коловоз: рекорден износ на пшеница, царевица, ечемик, слънчогледово семе, рапица и др.под., рекорден внос на всичко останало, което изисква преработка или повече труд на единица площ.

По данни на Българската народна банка, износът на храни и хранителни суровини е на значително по-висока стойност, отколкото вноса: за 2016 г. съотношението е 2.57 млрд. евро внос спрямо 3.75 млрд. евро износ. Но все пак внасяме повече готови храни, отколкото изнасяме. Голямата част от хранителния ни износ е „суров“, а вносът скъп, преработен. 

Загубени по пътя към богатството

България е плодородна и може да произведе повече, отколкото българите могат да изядат и изпият. Но заради грешна икономическа структура, сега внасяме повече храни, отколкото изнасяме. Защо се получава така? Този въпрос стои отдавна и се дават много обяснения (най-вече такива, които не зависят от нас). Климатът в съседни средиземноморски държави е по-топъл. Други постигат икономии от мащаба или имат предимството на по-евтиния труд. В миналото тук и там са правени напоителни съоръжения, дават се данъчни преференции, и т.н.

Демографският фактор едновременно е причина и тежка последица от „зърнения диктат“ в българското земеделие. Производството на монокултури с мощни машини прави хората в селата излишни. Оставени без поминък, те търсят шанс в градовете и селата обезлюдяват. По-късно, когато отново се появи нужда от работна ръка за по-трудоемки култури, хората вече са си отишли. Свързан с това е и проблемът на народопсихологията. Уж всички обичат селото, но за градините се грижат масово хора над 70 години. Децата им са вече „граждани“: появяват се на село, само за да се възхитят на доматите и чистия въздух.

Големите дефицити във външната търговия с храни се появяват около 2007, годината на приемане на България в ЕС. Ефектът на Общия пазар върху аграрния сектор е комплексен и изисква задълбочено разглеждане. Като цяло, Общата селскостопанска политика не поставя производителите от отделните страни при еднакви условия. ОСП освен това изкривява стимулите на производителите. Съчетани с аренден, вместо фермерски начин на стопанисване на земята, субсидиите на единица площ като цяло дават отрицателен резултат. Прякото плащане на единица площ без таван на субсидиите води до разрастване на големите стопанства и до отглеждане на ограничен брой култури на големи площи. За десетгодишния период, в който България е член на ЕС, голяма част от субсидиите отиват за зърно и се внасят храни, вместо да се отглеждат традиционните български продукти.

Така страната ни е изгубила около 10 млрд. лева добавена стойност и около 500000 работни места, твърди доц. Боюклиев от Института за икономически изследвания към БАН

Да разгледаме въпроса от гледна точка на един арендатор. В общия случай, той не е човек от селото. Наел е много земя и дори по-малка печалба на декар го задоволява. Субсидиите покриват 35% от разходите за отглеждане на зърнени култури. Ако произвежда зеленчуци, разходите му ще са 5-10 пъти по-високи и субсидията ще покрива едва 5% от тях. За много арендатори земеделието не е дългосрочен бизнес и те нямат интерес да инвестират в продукция с по-висока добавена стойност, но бавна възвращаемост.

Друга спънка за производството на родни храни е широкото навлизане на глобалните вериги супермаркети. Ръстът им е невероятен: от 30% дял от пазара на бързооборотни стоки през 2011 г., през 2015 г. големите вериги вече държат 42%. Това означава, че пазарният дял на малките търговци бързо се смалява, а местните производители разполагат с все по-малко точки за пазарен достъп. Въпросът за „родните храни“ за веригите е огледален: интересът им е да разпространяват глобално стоките на страните, от които са акционерите им. Независимо от фирмените рекламни послания, които твърдят точно обратното.

Задължението да се максимизира печалбата на акционерите води до спорни практики на веригите по отношение на доставките, персонала, данъците и много други. В същото време няма особен смисъл от „войната“ срещу супермаркетите. От самата им поява в САЩ преди повече от един век се бие аларма как те ще обезличат малкия град и ще убият местните търговец и производител. Но ако не отговаряха на конкретна потребителска нужда, те нямаше да се радват на глобален успех. Там, където има добри регулации за големия бизнес, малките производители дори се възползват от инфраструктурата на супермаркетите.

Липсващото средно звено

Организационният фактор е може би дори по-важен от изброените проблеми, макар че той най-често остава скрит под повърхността. Малките и средните производители – на теория „гръбнак“ на националното стопанство, не са в състояние да се състезават с огромните корпорации и рано или късно изпадат от пазара. Единствено тяхното съюзяване им дава достъп до инструментите на модерната икономика, с които се постигат силни резултати. Именно тук се проявява слабостта на българския модел: в него липсва „средното звено“.

Между командата на държавата и алчността на фирмата се намира още един икономически и социален субект – местната общност, която има свойството да се самоорганизира, за да се бори и оцелява. А и за да печели. Американският учен от шведски произход Елинор Острьом – единствената засега жена, отличена с Нобелова награда по икономика, е изследвала дълги години този проблем. Открила е множество примери от цял свят как местните общности са в състояние сами да изграждат правила и институции, за да уреждат използването на общите блага (commons). Сътрудничеството ражда висока икономическа ефективност: в община, село, град, квартал, от Калифорния през Швейцария и Турция до Филипините.

България също има опит в местната самоорганизация: убедително го показват класиците в нашето народознание Димитър Маринов и Иван Хаджийски. Всъщност кооперативните стопанства са най-успешният икономически модел у нас до 1944 г., с над 2 млн. членове и десетки хиляди осъществени стопански начинания. Ярък пример е Горският кооператив в Странджа от периода 1921-1944 г., благодарение на който този пограничен край търпи бързо развитие: хората имат много по-високи доходи, издава се вестник, дори се поставят основи на корабостроене. Примерите за успешните кооперативи в България са множество.

За съжаление, кооперативният модел в България понесе два тежки удара. За тоталитарния режим след 1944 г. независимостта на дребния производител, получил нова стопанска сила благодарение на сдружението, е недопустима. А след 1989 г. се възцарява недоверие към всички общностни форми на стопанисване. Крайният индивидуализъм се приема като ваксина срещу „социалистическото“ минало.       

Така България се лишава от своето „средно звено“: локалното сътрудничество между по-малки стопани, което е решаващо в аграрния и хранителния сектор. По принцип, статуквото в по-изостанали страни е подозрително към самоорганизацията и това добре се вижда от следното сравнение. Първите напоителни системи в Испания, разказва Острьом, са учредени още през Средновековието. Те са местни инициативи, но са насърчавани от кралете и ползват данъчни привилегии. Напоителните кооперативи се запазват като институции и до днес: на различни места в Испания още се използват средновековните знаци и символи, съхранили са се и древните правила, според които водата се разпределя в системата. 

В България първата общинска мелиорация се осъществила през 1864 г. Учител от Сапарево ходил на хаджилък, стигнал до реката Нил и видял напоителните й канали. Като се върнал в родното си село, му хрумнало, че може да докара до него вода от Прав Искър. Мъжете от селото се съгласили да изкопаят 12 км канал и се захванали с ентусиазъм на работа. Селските чорбаджии обаче видели заплаха във възможността населението да се замогне. Те саботирали общия проект и успели да го забавят – но в крайна сметка напоителна система била изградена. За хората от Сапарево настанали по-добри дни.

Възможна ли е национална политика

На база данните за вноса и за вътрешния пазар е видно, че днес около 1/3 от храните, които българите купуват, са вносни, като за някои зеленчуци и плодове процентът сезонно достига до 80% . Вносът на разнообразни храни сам по себе си не е проблем. Но в конкретния случай говорим не за изтънчени вкусове, а за внос на огромни количества типови храни, които България е в състояние да произведе сама, но не го прави. Пропускът ощетява не само платежния баланс, но и трудовия пазар и демографията.

Ако се превърне в национална политика, производството на родни храни може да реши множество проблеми, включително свързани с бедността в регионите и интеграцията на малцинствата. Но какво е това чудо „Национална политика за храните“? Поредният безполезен стратегически документ? Предоставяне на изгодни условия на глобални хранителни корпорации, които да инвестират у нас? Инертната власт най-често се спира на подобни решения.

Ако вместо това в центъра на националните политики застанат българите – потребители, предприемачи, производители - в обозримо време България може да се превърне в голям производител на световния хранителен пазар

Нишата, която ни очаква, са чистите, „зелени“ храни. Макар и хаотични, подобни тенденции вече има: през 2015 г. България бележи втори най-бърз прираст в ЕС на площите за органично фермерство.

Тази задача ще се осъществи най-добре от „средното звено“, но за да заработи то, е нужно преосмисляне на Българската банка за развитие и на Държавен фонд „Земеделие“. Малките производители следва да се насърчават и съветват как да се сдружават, за да повишат количеството, качеството и пазарната привлекателност на продукцията си.

Заедно с това, нужно е специално внимание, а и моделиране на масовите нагласи спрямо храните. Без да се влиза в директен сблъсък с веригите, населението следва да бъде „побутнато“ да купува здравословни храни от местни производители. („Побутването“, nudging, е идея, предложена от Нобеловия лауреат по икономика за 2017 г. Ричард Тейлър).

Напълно ясно е, че българските продукти може да са произведени по неприемлив начин: от работници с мизерно заплащане, без мисъл за околна среда, с вредни съставки, подвеждащи етикети и т.н. Фактът, че са „родни“ не е достатъчно условие да се купуват дадени храни. Тук идва ролята на регулациите и контрола. Държавата не отглежда патладжан и пилета, но има решаващо значение за тяхното качество, като следи и санкционира не просто стоките в търговската мрежа, а храните в процеса на производство. Така че дълбоки реформи са наложителни също и в Българската агенция за безопасност на храните.

Поведението на потребителите също е от решаващо значение, когато обаче  потребителската активност стане нещо повече от преследването на промоции и отстъпки. Потребителите определят успеха и печалбите на веригите с джоба си.

Днес по-голямата част от потребителите са крайно отчуждени от храната – голяма част от стоките са вносни, включително традиционно произвежданите в България

За разлика от германския или френския потребител, който също е изправен пред богат избор във веригите, българският има много по-малък избор на български продукти. Много по-малко предприемачи и работници са пряко заети с производство или преработка на храни, за да знаят на собствен гръб защо е недопустимо несправедливо заплащане, ценови диктат на веригите или поражения върху околната среда. Който и да е клиент в някой магазин ще ни каже, че не е справедливо един производител на какао от Кот’Д Ивоар да получава 6% от стойността на 1 шоколад или земеделските производители от ЕС да получават 8% от цената на един хляб. За да има активна гражданска позиция към несправедливостта в производството на храни дали в България или по веригата доставки на суровини от страните от Третия свят, трябва да има критична маса хора, които споделят това мислене.

Въпросът за храните има много измерения и отваря вратички чрез него да се търсят политически дивиденти или да се бранят запазени бизнес интереси. В същото време, общественият интерес изисква проактивни и прогресивни политики за храните, с каквито се ангажират просветените правителства в света.

Грижи, които не задушават производителите. Свободният избор на потребителите да води до ползи за нацията. Регулациите да позволят на големия бизнес едновременно и да печели, и да демонстрира отговорност. Защо например големите вериги да не бъдат убедени да изнасят в чужбина повече български вина? Задачата не е проста. Но ако бъде открит правилният модел за национална политика за храните, една върху друга ще се насложат многобройни ползи: за здравето, за поминъка, за демографията, за сигурността, за бизнеса, за регионите, за националния престиж.

Тази публикация е в рамките на проекта „Подкрепа за устойчиви европейски собствени марки на веригите супермаркети като ключов двигател за Европейската година за развитие и след нея“, финансиран от ЕК по програма Europe Aid. Съдържанието на статията е отговорност на българския партньор в проекта, Сдружение за устойчиви екологични решения АГРОЛИНК и по никакъв начин не отразява позицията на Европейския съюз.